Денят започна странно, прекалено бял, прекалено тих, свети… като за погребение.
И за съжаление беше прав.
С огромен неприязън реших най-сетне да стана, някак ми се искаше да се прескочи този ден. Знам ли припадък, амнезия, нещо друго… просто да можеше да се прескочи.
Но няма как. Излязъл вече във входа на блока, крача бавно из тъмните коридори с издраскани от графити стени. Явно някой хора имат доста свободно време да си омазват лайната навсякъде.
Но да се върнем на разходката… която вече придоби по бясна скорост… поне е неделя че надали по друго време на седмицата може да се вземе толкова скоростно тази отсечка.
За къде бързаме?
За проключването на един спомен. Човек е жив докато го помнят… е дано живее вечно!
Улисан в лежерни мисли лека по лека осъзнавам колко по-близко и близко става тази реалност… реалност която някак не исках да повярвам че е възможна.
Ето я и математическата гимназия… незнам защо я споменавам. Някак направи ми впечатление. Явно и тя навява някъкви спомени макар че надали са свързнани с нея… “Нея” много добре изразен род… много правилно! Има една “нея” за която ми напомня гимназията, но историята е за да си седи там… тя се пише и отива в миналото… после остава само спомена и най много записките на някоя заблудена душа.
Всичко друго макар и изглеждащо върнато от историята в бъдещето не е история… човек е променлива велична.
***